В тази статия на първо място ще дефинирам понятието „анархизъм“. След това ще проследя историческото развитие на тази идея. Ще бъде даден отговор на въпросите, дали сме живели в анархично общество, дали това ще се случи в бъдеще и дали трябва да се случи.

За дефиницията

Според официалната дефиниция анархизмът е политическа философия, мотивирала анархистките движения по света. Анархизмът застава в опозиция на властта и йерархичната организация във всички човешки отношения. Като следствие анархизмът се противопоставя на всяка форма на държавност и защитава анархията като алтернативна форма на обществено устройство. Етимологично думата анархизъм идва от древногръцкото понятие „анархиа“ и означава липса на управление/власт. С други думи, анархизмът е политическа идеология, която отрича всички форми на потискане на един човек от друг, тоест всякаква йерархия (Göhler, 1993).

Анархизмът се стреми да създаде общество на равнопоставеност. На членовете на такова общество трябва да се даде възможността да се грижат сами за своите частни и обществени нужди, без да имат нужда от йерархия и говорители. Също така те трябва да бъдат окуражавани да сторят това. Стълбовете на такова общество са свободата и солидарността (Stowasser, 1995: 10ff). Реалното приложение на тази теория трябва да се случи въпреки авторитарния централизъм, тоест под формата на федерализъм. Особеността на анархичния корен на федерализма е, че той отрича държавната структура, защото я смята за деспотична. В следствие на това той пледира за откритото и свободно образуване на много паралелни общества. Философът и анархист с еврейско-немски корени Густав Ландауер казва: „Анархизмът е общество от общества от общества“. Този начин на човешко съжителство не трябва да се бърка с формата на „сегментирано общество“. При последното става въпрос за онези социални структури, които не биват определяни от политически институции, но все пак имат йерархичен характер.Такива са класите, социалният статус, позициите и кръговете.

Анархизмът е един вид „трети път“, анти капиталистическо и анти-тоталитарно движение, което от самото начало отрича фашизма и болшевизма. Понятието „трети път“ бива присвоено неправомерно от някои съвременни десни идеологии.

Същност на анархизма

Централната идея на анархизма е свободата. Свободата на обществото се изразява в това, участващите в него хора да се самоорганизират. Ключов фактор тук е взаимодействието между „колектив и индивид“.

Двата компонента трябва да са равнопоставени, а не единият да бъде подчинен на другия.

Следните идеи могат да бъдат определени като ръководни за анархизма:

  • баланс между колектив и индивид (диалектично взаимодействие),
  • премахване на властовите структури,
  • премахване на затворите, психиатриите и правителствата,
  • преодоляване на йерархичните структури като класи, бюрокрация и др,
  • отменяне на капиталистическия начин на производство и прилагането на солидарна, основана на братски принцип икономика, която да замести унижаващата човека и пагубната за околната среда икономика базирана на безкрайния растеж (неолиберализъм),
  • федерализъм вместо централизъм,
  • директна демокрация и самоопределение вместо представителна демокрация и олигархия (делегиране на отговорност),
  • антимилитаризъм,
  • запазване на културното разнообразие и противопоставяне на нивелиращия вариант на глобализация, налаган от империализма и капитализма
  • противопоставяне на поставянето на граници, базирани на политическата власт и случайността в обществените процеси,
  • запазване на духовните и религиозни вярвания, уважение към всички вярващи, но премахване на църковната йерархия, догмата и властническите религиозни институции – антиклерикализъм
  • противопоставяне на механизмите на потисничество и зависимост, особено на тези, които дискриминират жените и децата.
  • предизвикателство към патриархалната система (феминизъм)
  • застъпване за доброволни съюзи и свободно избиране на партньор; противопоставяне на принудителните бракове и брачни институции „брак“.
  • търсене на хармония с природата (осъзната връзка с нея); противопоставяне на експлоатацията на ресурси и замърсяването на околната среда.

Историята на анархизма

От векове насам използването на понятието анархизъм е негативно обусловено. От 19-ти век това става напълно съзнателно с очевидната цел на дискредитиране на политическата идея. Цели поколения политици, капиталисти, комунисти, аристократи и духовници се опитват да наложат негативен смисъл в това понятие. Това е нагледен пример за ролята на езика като подмолна форма на влияние над реалността – нещо, което бива установено още от Мишел Фуко и постструктурализма. По-просто казано, езикът бива използван за оказване на влияние на общественото мнение.

Кой е бил първият анархист?

Не бива да се спекулира за това. Трябва да се има предвид, че много анархисти не са се били определяли като такива. Според мен първите, добили световна известност личности, които демонстрират анархични черти в действията си са Сократ (469 – 399 Пр. н. е) и Исус Христос (5 Пр. Хр. – 28 сл. н.е)

И двамата не са се поддавали на никакви норми и са разглеждали всичко много критично, отказва ли се да приемат всякакви догми (антиклерикални тенденции) и са се борили срещу съществуващата властова структура (общество, подчинено на държавата). И на двамата това им е струвало живота (получават смъртна присъда).

Нека да разгледаме и теорията за анархизма на Имануел Кант (1724 – 1804). Той смята, че законът и свободата, които биват прилагани без насилие, са анархизъм. Ако следваме тази формулировка, то и Махатма Ганди (1869 – 1948) може в някакъв смисъл да бъде определен като анархист (Stowasser, 1995: 14). За Кант понятието закон не е държавното законодателство, а съвкупност от социални правила по смисъла на неговата деонтология.

Критика срещу държавата

Повечето граждани са наясно, че има лъжливи политици и представители на администрацията, както и че финансовите служби всъщност представляват средство за ограбване (Stowasser, 1995: 28). Армията изпарява във въздуха парите, заплащани от данъкоплатците, докато политическият и икономическият елит паразитира на гърба на продуктивните работници.

Ето и веригата от аргументи за съществуването на държава, която поддържа монопола на властта и има право легално да събира средства под формата на данъци: „Държавата се грижи за пощата, превозните средства, болниците, университетите и училищата, за строежа на улици и мостове, както и за много други неща, стигайки до пенсиите.“ Ако обаче разгледаме нещата отблизо, ще открием, че всички тези ползи не са възникнали като следствие от държавата, а абсолютно независимо от правителствата. Техните корени са в селските общности, манастирите, занаятчийските гилдии, индивидуалните инициативи и колективната взаимопомощ на засегнатите (Stowasser, 1995: 28).

Повече за историята на възникване на държавата можете да откриете в книгата на Проф. Дейвид Гребър тук.

Друг аргумент за съществуването на държавата е, че ако нея я няма, ние хората ще се убиваме един друг и няма да можем да контролираме нагоните си без контрола на властта. Първо, държавният контрол почти винаги реагира в последствие, тоест след като нещо вече се е случило. С други думи държавата предотвратява една съвсем малка част от престъпленията като грабежи, убийства и опити за такива. Освен това тази песимистична антропология е рецепта за „морален банкрут“. Наистина ли вярвате, че трябва да има един морален елит, който се грижи за примитивния, неконтролируем, неопитомен и див народ? С други думи, наистина ли е необходим строгият баща, наречен „държава“, или мащехата, наричана „правителство“, за да ни наблюдава, контролира и възпитава?

Неолибералната представа за човека (homo economicus) така се е внедрила в основните структури на нашето общество, че ние всички сме принудени да вярваме силно в това, че човекът по природа е егоист? Как неолибералната представа за човека е допринесла за „опитомяването на субекта“, тоест как пресметливостта е превзела нашите страсти във времето на глобализацията, разказва в своята книга австрийската философка Проф. Габриеле Михалич (Prof. Gabriele Michalitsch.).

Ние можем да разрушим този неолиберален и социално дарвинистки мит чрез образование. Нека разгледаме отново функциите на държавата. Френският философ Жозеф Прудон описва взаимодействието между граждани и държава (съответно правителство) по следния начин: „Да бъдеш управляван  означава да бъдеш под полицейско наблюдение, разследван, контролиран, преценяван, цензуриран, командван от хора, които нямат нито правото, нито знанието, нито силата за това. Да бъдеш управляван означава, всяко действие, всяка дейност, всяко движение да бъде записвано, регистрирано, анализирано, таксувано, подпечатвано, измервано, облагано с данъци, патентовано, лицензирано, оторизирано, потвърдено, наказано, реформирано, срещу него да се вземат предпазни мерки, да бъде осъждано.“

„Това означава да бъдете използвани, управлявани, ощетявани, монополизирани, да се действа зад гърба ви, да бъдете изнудвани, подвеждани, ограбвани под претекста на обществената полза и в името на общия интерес. Това означава също така, при най-малкото оплакване да бъдете потискани, наказвани, унижавани, обиждани, преследвани, осъждани, проклинани, депортирани, жертвани, продавани, заключвани, обстрелвани и да Ви бива отнемано достойнството. Такова е правителството, с неговите справедливост и морал. „(Proudhon, 1963: 363).

В днешно време на бял свят излизат и много канали за наблюдение, като PRISM например. Друг критичен момент представлява силовият монопол на държавата, който служи за защита на собствеността и привилегиите на малцинството спрямо мнозинството.
Критика на демокрацията

Разликата между диктатурата и представителната демокрация се състои в това, че в първия случай едно малцинство (елит) потиска мнозинството, а във втория –  мнозинството (гражданите) потискат много малцинства, взимат числено мнозинство при избори и решават вместо тях. Затова и легитимиацията на всяко едно управление трябва да се разглежда критично. Ето и решението: трябва да се създаде мрежа от малки групи и общества, които да създават заедно федерации. Това изисква активно участие и осъзнаване на отговорността от всички. Именно тук се проваля просвещението, защото въпреки техническия и икономически прогрес то ражда тоталитаризъм, концлагери и световни войни (Horkheimer, Adorno, 2016).

Критика към сегашното разбиране на западното общество можете да намерите в книгите на белгийския политолог Шантал Муф (Democratical Paradox) и на британският социолог Колин Крауч (Colin Crouch, Post-Democracy).

Друг важен аспект са външните сили влияещи на демократичния процес. Преди повече от 200 години авторът на американската конституция Томас Джеферсън (1743 – 1826) заявява, че демокрацията е в опасност, когато банките станат прекалено силни.
Критика към авторитарния комунизъм

Болшевиките говорят за “ отмиране на държавата“ и Карл Маркс вижда в това крайна цел. Не само историята, но и здравият човешки разум ни водят до извода, че диктатурата (на пролетариата при авторитарния комунизъм) не води до изграждане на едно свободно, солидарно общество без властови структури.

Пророчески цитат на може би най-важният анархист Михаил Бакунин (1814 – 1876) е насочен срещу марксизма. Той предсказва, че властта на авторитарните комунисти ще прерастне в брутална диктатура и никога няма да донесе свобода. Той казва: „Социализъм без свобода представлява робство и бруталност“. Михаил Бакунин успява да предвиди последствията от установяването на авторитарния комунизъм в Румъния, България, СССР и Латинска Америка  (Bakunin, 1980).

Няма единен анархически манифест, защото в анархизма няма догми. Въпреки това, в богатата му история могат да се разграничат следните течения:

  • индивидуален анархизъм (Макс Щирнер/Max Stirner)
  • социален анархизъм (Прудон,Густав Ландауер/Proudhon Gustav Landauer)
  • колективен анархизъм (Бакунин)
  • политически анархизъм (Кропоткин)
  • анархосиндикализъм (Рудолф Рокер/Rudolf Rocker)
  • „съвременен анархизъм“ – (Ноам Чомски, Давид Гребер, Ръсел Бранд/Noam Chomsky, David Gräber, Russell Brand)Eто някои известни професори, учени, автори и активисти, които се изказват по темата на анархизма:
  • проф. Харолд Баркли/Prof. Harold Barclay (американски антрополог)
  • Жанет Биел/ Janet Biehl (американска авторка и икономист)
  • проф. Мъри Букчин/Prof. Murray Bookchin (американски икономист, историк и политолог)
  • Walther Borgius (германски класически икономист и юрист)
  • Алберт Камус/Albert Camus (френски философ носител на нобелова награда за литература)
  • Бернд Дрюке/Bernd Drücke (немски социолог)
  • проф. Паул Файерабенд/Prof. Paul Feyerabend (австрийски философ)
  • проф. Давид Фриедман/Prof. David D. Friedman (американски учен в областта на правото)
  • Ема Голдман/Emma Goldman (американска феминистка и мирна активистка)
  • Даниел Герин/Daniel Guérin (френски автор)
  • Хилдардо Маганя/Gildardo Magaña (мексикански автори политик)
  • Тод Мей/Todd May (американски философ)
  • Макс Нетлау/Max Nettlau (немски историк и лингвист)
  • Саул Нюман/Saul Newman (австралийски политолог)
  • Франк Таненбаум/Frank Tannenbaum (американски социолог, историк)
  • Лев Николаевич Толстой/Lew Nikolajewitsch Tolstoi (руски писател)
  • Оскар Уайлд/Oscar Wilde (ирландски писател)
  • Емилиано Цапата/Emiliano Zapata (водещ програмист в мексиканската революция)
  • Леополд Кор/Leopold Kohr (исторически икономист, юрист, философ и носител на алтернативната нобелова награда)
  • проф. Пол Рубин/Prof. Paul Robin (френски учен)
  • Франсеск Ферер и Гарда /Francesc Ferrer i Guàrdia (испански педагог)

 

Дали анархизмът е пълен с добронамерена наивност (Макс Вебер/Max Weber 1992) и по-скоро причинява щети, отколкото да ги предотвратява, трудно може да бъде дискутирано на базата на примерите за неговото реално прилагане, с които разполагаме. Въпреки това, често анархистите биват определяни като „инфантилни“ и на тях се гледа несериозно. Но трябва да си зададем въпроса, какво лошо има в това да се водиш от съвестта и добрата воля? Тази форма на публична етика бива поставяна от философа Иимануел Кант на пиедестал (категорически императив). Добре работещ пример за анархизъм е испанското общество по време на гражданската война през 1936-39г.

Там се наблюдават следните явления:

  • отстранени са големи социални несправедливости,
  • разбит е културно религиозния монопол на римо католическата църква,
  • баските и каталунците се еманципират от централното управление,
  • създават се народни демократични и солидарни общности от долу на горе,
  • до ден днешен на територията на баските се намира най-голямото кооперативно сдружение, носещо името Мондрагон, което е известно с използването на пряка демокрация за управлението на производството.

Много често анархизмът бива бъркан с понятията „хаос“ и “ безредие“. Причината за това е, че много хора не могат да мислят извън техните собствени граници на възприятие („outside the box“) и не могат да си представят базисно демократична и солидарна общност. Причина за това е и многогодишното натоварване на това понятие с негативно значение от пропагандата на властта.

Анархизмът се застъпва за ред, в който няма деспотизъм и йерархични структури. Както във фирмите, в които всеки един сътрудник е и шеф, има единна организация. Не трябва обаче да се стига до грешния извод, че без йерархия и контрол обществото ще изпадне в хаос. Каква представа за човека има всъщност онзи, който вярва в това?

Източници:

Horst Stowasser, Freiheit pur: Die Idee des Anarchismus, Geschichte und Zukunft, Eichborn, Frankfurt am Main, 1995.
Gerhard Göhler und Ansgar Klein: Anarchismus. In: Hans-Joachim Lieber (Hrsg.): Politische Theorien von der Antike bis zur Gegenwart. Bundeszentrale für politische Bildung, Bonn 1993.
Christian Sigrist, Regulierte Anarchie, Frankfurt am Main, 1979.
Carter, Die Politische Theorie des Anarchismus, Berlin, 1988.
David Gräber, Schulden: Die ersten 5000 Jahre, Klett-Cotta, 2012.
Pierre-Joseph Proudhon, Ausgewählte Werke, Thilo Ramm (Hg.), Stuttgart, 1963.
Max Horkheimer, Theodor Adorno, Dialektik der Aufklärung: Philosophische Fragmente, Fischer Verlag, 2016.
Chantal Mouffe, The Democratic Paradox, Verso, 2009.
Colin Crouch, Post-Democracy, Polity, 2004.
Michail Bakunin, Freiheit und Sozialismus, Berlin, 1980.
Die Entgegensetzung von Gesinnungs- und Verantwortungsethik stammt vom Deutschen Soziologen Max Weber, aus einem Vortrag mit dem Titel „Politik und Beruf“ vom 28.Jan. 1919. Vgl. Max Weber, Politik als Beruf, in: ders.: Max Weber Gesamtausgabe, Abt, I, Bd. XVII, 1992. Er stellt der „anarcho-syndikalistischen“ gutwilligen Naivität im politischen Handeln der Revolutionäre, dem kompromissbereiten und rational-verantwortlichen Ethos gegenüber. Vgl. Bernward Grünewald, in: Kant als Bezugspunkt philosophischen Denkens, H. Busche, Würzburg, 2010, S. 85-100.
Immanuel Kant, Grundlegung zur Metaphysik der Sitten, in: Werkausgabe, hrsg. W. Weischedel, Bd. VII, Frankfurt am Main.