Пропагандата – феномен, средство, бъдеще

В днешно време, ние гражданите, сме обект на влияние от множество източници на информация, медии, всяка претендираща, за достоверно съдържание, носител на истината и само истината. Наблюдава се противопоставяне на множество гледни точки с цел да се сформира, направлява и насочва общественото мнение.

Пропагандата е бавно пълзящ феномен, който тихо се промъква в общественото настроение, ума на гражданите и изменя настройката на трезва мисъл. Този материал има за цел да направи „деконструкция“ на понятието „пропаганда“ и с това да разгледа противопоставянето между Щатите и Русия в днешно време, като отговори на въпроси като „Кой кого напада?“ „С какви средства се ползва пропагандата?“ „Какви са примерите за пропаганда в България?“ и може би най – съществения – „Кой ще победи“. Това изследване има за цел да покаже пропагандата като инструмент на властта при сформиране на позиция. Ще бъдат обект на изследване както дадени исторически събития така и тяхното отразяване в медийното пространство.

Произход  и история на „пропагандата“

Пропагандата не е от вчера (20-ти век). Често когато чуем пропаганда се сещаме за лозунгите и плакати присъщи за СССР от времената на студената война, и не само. Редно е да се отбележи, че от както се коронясват царе, посланията насочени към поданици, и после граждани, са били с ясната представа да се направляват нагласите, интересите, пристрастията на обикновения човек. Казано така можем да приведем като форма на пропаганда от древни времена сеченето на монети с облика на владетелите. Това е пример за послание насочено към поданиците на дадена територия, което лесно може да се разбере като напомняне кой всъщност управлява. Пример за това са монетите със облика на Александър Велики от 3 век пр. Хр., както и немалък брой от българските владетели.

Редно е да се спомене и най – ранния пример за пропаганда – бахистунския надпис в Иран. Посланието издълбано в скала разказва за възхода на персийския цар Дарий I. Нещо повече, поставено на високо място, виждано от далече от хората целта на царя е била да вдъхва почит у народа си и страх у враговете си. Такива проекти са гарантирали стабилност на фигурата на владетелите, както в ума така и в сърцата на обикновения човек (The History of Media Use for Propaganda Purpose).

Още от тогава се е знаело, че ако хората не бъдат контролирани те ще оспорват властта. Те самите няма да приемат подчинение, доминация, глад ако имат избор. Затова е в интерес на властващите, тези, които правят политики, взимат решения на високо ниво и т.н. да направляват общественото мнение в тяхна полза.

 Пропаганден модел – структура, послания, идеи

 „Пропагандата е за демокрацията това, което насилието е за диктатурата“ – Ноам Чомски

Ролята на медиите в днешното демократично общество, или поне там където се претендира за наличие на демократичен процес, е от изключително значение. Новинарските медии са главен източник на информация за огромен брой хора. От там се черпи информация за това „какво“ има значение, „кой“ е от значение, и „кога“ и „защо“. Примерно начинът, по който гласуваме или реагираме на социологическите проучвания касаещи избори влияят на мнението изключително много. С една дума качеството на медийната информация е силно обвързана с качеството на демокрация. Нещо повече, тяхна е функцията да забавляват, да информират и да настройват гражданите с ценности, убеждения и възпитателни норми, които да ги интегрират в институционалните структури на едно по – голямо общество. В свят на концентрирано богатство и значителни конфликт на класови интереси, за да бъде изпълнена тази роля е нужна пропаганда (Chomsky, 2006).

В тяхната книга “Manufacturing Consent – A propaganda model” Едуард Херман и Ноам Чомски описват структурата на пропагандата като серия от филтри (общо 5). Първият от тях касае собствеността на една медия и въпроса за това „Кой“ всъщност притежава медиите. През 1983г. едно изследване предположи, че 50 корпорации са контролирали почти всеки канал на масова медия в Съединените американски щати. Тази цифра се свежда до 14 през 1992г., а през 2013г. вече са 6.

Рекламата е втория филтър. Ако разгледаме медиите като пазарна бизнес организация, ще предположим, че новините и “content”- та им са продукта, а пазара – зрителите. Друго е мнението на авторите – именно зрителите стават медиен продукт. Пазарът е съставен от корпорации и рекламни агенции. Именно вестниците и списанията  продават самите граждани на рекламните агенции, от което следва, че мирогледа, който е представян в някои тиражни издания е печалба за „реалния“ клиент – корпорациите и продуктите им. “Аdvertisers” изискват подкрепяща редакторска и организационна среда. Е. Херман ни дава пример с един случай свързан с продажбата на коли. Във един вестник, една статия описва как може да се спестят пари при закупуването на кола. Статията подчертава, че продавачите слагат цена с 7 % надценка, но ако човек е хитър той ще може да свали разликата наполовина. Резултатът не закъснява – автокъщите в района открито се противопоставиха на вестника, в резултат, на което изданието излъчва публично извинение, плюс статия в защита на автопродавачите, споменавайки грешката си. Дори като аргумент е бил факта, че самия бизнес на автокъщите съставя 25% от приходите на рекламодателите в района. Съответно се говори за неписано правило в рекламната медия, че няма да има критично мислене относно това как най – изгодно да се закупи кола. Наречено с други думи, корпоративна цензура.

Същото може да се каже и за само-цензурата, уповавайки се на думите на Род Серлинг, продуцент известен с телевизионния сериал  „Зона на здрача“:

„Самоцензурата е предварителното знание на писателя по дадени тематики, които са трудни за развиване и неговото дистанциране да пише по тях поради опасения за бъдещи трудности на спонсорно или медийно ниво.“

Достъпът до информацията се явява третия филтър. Крайно ясно, е че новинарските агенции не могат да си позволят да имат репортери навсякъде. По тази причина, репортерите се позиционират в центрове/градове с административно, медийно, финансова преднини. Пример за това в Щатите могат да са Пентагона, Белия дом, държавния департамент във Вашингтон. Подобни институции във всички държави се разглеждат като носители на официалната държавна позиция по даден въпрос. Същото важи и за големи бизнес имена, които също менажират общественото мнение. Такива заредени с информация центрове са местата където репортерите отиват за  „експертно“ мнение и достъп до информация със солидна основа. Нещо повече, на тези центрове им се слага етикет за легитимност.

Често би се срещнало и понятието “think tanks”, чиято линия на работа е често тясно обвързана с потвърждаване на държавната политика и насока. Пример за такива центрове са „Фрийдъм хаус“, „Глоубъл Дивелъпмънт Нетуърк“. В България такива са Института за регионални и международни изследвания (ИРМИ) на Огнян Минчев, Център за либерални стратегии (ЦЛС) на Иван Кръстев Център за социални практики (ЦСП)  на Евгени Дайнов и др. Тук е редно да се спомене, че повечето така наречени „експерти“ съставящи “think tanks” идват от полето на политологията, икономиката, бизнеса или публичната администрация или държавна институция имаща директна връзка с някой “think tank” (Експертите на прехода, Достена Лаверн).  По този начин алтернативните такива канали, предлагащи различно мнение от официалната държавна такава биват маргинализирани. Дори обвинявани от „експертите“ за носители на пропагандно естество на информацията.

Култивираните в така наречените “think tanks” стават носители на легитимност, а всеки който мисли и разсъждава по различен начин бива поставен в периферията на обществото, с подозрение за финансиране от чужди донори, често от руската страна. Ако трябва да приложим същото разсъждение от страна на „експертите“ ще разберем, че те са финансирани от организации като „Фондация Америка за България“ USAID, “Galup international”, „Отворено общество“ – принципът е същия. Тези, които се поставят в услуга на държавата, обикновено биват възхвалявани от интелектуалната общност, докато онези, които отказват да го сторят биват наказвани (Chomsky, Who rules the World?)

Що се отнася до медиите, например експертите от ”The Georgetown Center for International and Strategic Studies” основан с финансиране от корпорации и правителствени средства бива цитиран през 1995 година 612 пъти в медиите.

Четвъртият филтър се нарича от Чомски „flack” по – конкретно негативен отговор спрямо медийно съобщение. Флак може да бъде под формата на писма, телеграми, телефонни обаждания, петиции, дори съдебен процес, речи (Мерил СТРИЙП). Пример за „флакинг“ може да бъде посочена Световната коалиция по климата ( Global Climate Coalition ), съставена от компании занимаващи се с добив на полезни изкопаеми и автомобилизъм като Exxon, Texaco и Ford. Начинът за действие е сравнително лесен за разбиране – ПР фирмата Burson Marsteller прави опит да дискредитира изследванията и учените занимаващи се с феномена познат като глобалното затопляне. С една дума корпоративните субекти използват ресурсите си и влияние, за да могат да обучат нас, гражданите,  всичко що е печелившо за техния бизнес. Но резултатът е на лице – хората вярват на нещо по – вероятно, в същото време и по – сенчесто, че има конспирация за промотирането на промяната на климата.

Последният филтър е може би най – съществен за нашето ежедневие в контекста на противопоставянето на двете суперсили – САЩ и Русия. По – общо казано това е нуждата на медиите за враг, а по – конкретно антикомунизма като механизъм за контрол. В последните години се наблюдава особена война на думи която е обхванала света. Това включва употребата на споменатите по – горе филтри като средства за насока на мненията на масата граждани. Медиите имат нужда от известна „дихотомност“, разграничаването на „добрите“ и „лошите“ на световната сцена. Нуждата за „враг“, който всява страх, несигурност и жестокост се ползва като лесен метод за опровергаване на действията на държавата. Това сме го наблюдавали през студената война касаеща съветската заплаха, анти – етатистки и анти – капиталистически движения, наричани от същите медии с званието „размирни тълпи“.

Според Едуард Херман медиите днес, или по – популярното “mainstream medias” днес представят интересите на елита по начин наподобяващ пропаганда. В страни където лостовете на властта са в ръцете на държавната бюрокрация, монополния контрол над медиите, често обект на държавна цензура, са  в полза на доминиращия елит (Chomsky, 2006).

Пример може да бъде посочен случая на Мигел Пуертас, преподавател по испански език и култура в литванския университет в Каунас Витутас – Магнус. Започнал работа през 2010 година той бил награждаван от вътрешната университетска система за най – добър чуждестранен преподавател. Нещата се променят когато се случват събитията в Украйна. В писмото си до ректора на комисията по етика в университета той ясно подчертава, че по време на лекциите си той никога не коментирал политически тематики и пристрастия, тъй като това е лично негово мнение, каквото е на всеки един човек. Държавната позиция на Литва в лицето на президента им Далия Грубаускайте подкрепя събитията в Украйна и усилено води политика подкрепяща Майдана, както политически така и с военни средства. Мигел в своя фейсбук акаунт е поствал своето лично мнение по въпроса. Интересно, е че в писмото си той споменава, че не е единствен и дава пример с други личности подкрепящи друга позиция, ала не и на работа в университета – Ноам Чомски, Джереми Корбин, Оливър Стоун, дори папа Франсиск. Нещо повече, цензурата в Литва като цяло е със силен политически привкус. Дори се стигало до там той да получава гневни съобщения от проправителствени групи обвиняващи го в платена служба на Путин, „Vatnik“ и  “ Kolorado” (джингоистични термини) са званията дадени на него, други служители в университета както и всеки друг гражданин с противно мнение спрямо държавната позиция по отношение на външната политика.

Споменавам това писмо и този човек, тъй като следя неговата активност от близо 2 години. В същият период от време ставаме свидетели на ареста на журналиста и стрингер Греъм Филипс. Конкретният случай се разиграва по време на помена на латвийския легион в Рига. Макр и натрапчиво да е поведението му, той задава въпроси с добра основа. Говорим за Латвийски легион, формация на Waffen – SS по време на втората световна война. И самият факт, да се възхваляват формации принадлежащи към нацистка идеологии е важен въпрос, особено във времена където истината е не между редовете, а в нюансите мастило. Въпросният журналист е работил за “Russia Today”, което естествено ще го сложи в категорията пропагандатор.

В разговор с д-р Искрен Иванов, от катедра Политология в Софийския университет, той ме насочи към един по – интересен поглед над нещата, касаещи пропагандата като феномен, ролята на медиите, както и решението на ЕП за наскорошно приетата резолюция относно руската пропаганда и по – фрапиращото, приравняването й с тази на Ислямска държава. Първо на първо не може да се говори за равни позиции тъй като не може да се сравнява ислямския фундаментализъм с Русия. Ислямският фундаментализъм е антисистемен по природа докато евразийството има определен великодържавен, неоимперски привкус.

Като цяло, проблема възниква от това, че Запада се опитва да универсализира набор от ценности като демокрация, върховенство на закона,свобода на изразяване и т.н. А този подход е описан доста добре от професор Хърбърт Маркузе. В днешно време тази идея трудно намира почва за развитие. Нужно е само да споменем Саудитска Арабия, стратегически партньор на САЩ, където при изнасилване на жена, същата бива екзекутирана с камъни, тъй като вината е нейна според тамошния закон. Но масмедиите не отразяват това тъй като не е в интерес на държавата да се отрзява нещо надхвърлящо държавната политика. Войната в Йемен е също важен момент, който бива отразяван в алтернативни, малки информационни канали. Маргинализирани е най – точната дума.

В самият текст на резолюцията е определена методиката на действие на Кремъл. След анексията на Крим Русия води информационна кампания, за да може да осъществи възприемчивост за действията си в източните украински територии. Чрез различни фондации и “think tank“-ове, като „Руский мир“, специални власти (Россотрудничество) както и новинарски агенции като “Sputnik” и „Russia today“ (която по – рано тази седмица стана една от официалните новинарски агенции излъчващи от ООН) – (EU Parliament, 23.11.2016). Като цяло реториката им е с изцяло етнически принцип – „братя славяни“. Културните и исторически сходства са основата върху, която се заляга. Групи като „Приятели на Русия в България“, „Движение Русофили“ , Руския културно – информационен център (РКИЦ) са на същия пример. Такива групи могат да се разглеждат като проводници на алтернативна информация  – другата гледна точка.

А това, че се нарушава плурализма на Европейския съюз трябва да е първата мисъл изникваща в главата на „разумен“, „разсъждаващ“ човек. Нима свободата и плурализмът на медиите не са основни ценности, заложени в Хартата на основните права на Европейския съюз. Те не са ли важен стълб на демокрацията, поради значимате им роля да осигуряват прозрачност и отчетност и да оказват влияние върху общественото мнение и участието на приноса на гражданите в процесите на вземане на решения? По този начин се гарантира едностранчивост на потока на информация. Нещо, което Джордж Оруел описва в книгата си „1984“, а именно пропагандата, всяването на страх и наказанието чрез остракиране, маргинализиране, и поставяне в периферията всякаква контраинформация на установеното статукво в лицето на държавната или политическоелитна позиция и политика.

В интервю, Валери Тодоров изказва именно тезата, че това е параноя, а именно параноя на ЕНП. Ако приложим петия филтър на Херман и Чомски за механизма за контрол въз основа на антикомунистическата реторика или нуждата за враг, макар и лишена от комунизъм, Русия все пак е обект на демонизиране.

Структурата на пропагандата

Войните, битките са се водили за суверенното равенство между народите.  – Ю. Захариева

Примери за как двете суперсили използват пропагандата, за да спечелят надмощие и най – вече одобрение в международен план са изобилни.

Украйна е може би най – болезнения скорошен белег за обединена Европа. Това, което предизвика ескалацията е най-вече приемането на закон забраняващ руския език като официален за страната (макар и да могат по принцип, но не и в този момент), която накара населението да се притеснява за бъдещето си и това на поколенията. Това не беше споменато като причина или аргумент в нито една мейнстрийм медия. И желанието на Кримските жители беше уважено чрез референдума. Макар и да не беше в синхрон с глобалните практики – като  започнем първо от наличието на руски военни на кримска земя; изключително краткото време, за което се проведе самия референдум, което е прецедент в човешката история референдум да се проведе в рамките на десетина дни; и може би по-важен е фактът за липсата на международни наблюдатели, които да отчетат справедливостта и честността му. Сравнения (Христо Стратиев), които западните политически анализатори правят с Путин като започнем от Мюнхен 1938г. до случаите с Южна Осетия и Грузия са само начин да пропагандират неодобрението си. Непременно това предизвика осъдителен отзвук в Щатите и Европа. Макар и нарушение на международното право това бледнее пред това, което Щатите са правели с британска подкрепа. Нека разгледаме източна Куба. Преди стотина години Щатите завзеха източна Куба, днес наричано Гуантанамо. Американците завземат тази част на острова със сила, наричащи го „освобождение“. Когато Куба придобива независимост през 1959 година тя предявява желание да си го възвърне, но без успех. Щатите отказаха, защото ползваттериторията за стая на мъченията за хора заподозрени в тероризъм. Нещо повече, по този начин се спъва развитието на Куба, тъй като там се намира главното пристанище сочещо към Европа. Последните 50-тина години това е начин за затрудняване развитието на страната, което е много по – лошо. Нещата трябва да се гледат в контекста. Във “Foreign affairs”, статия на Джон Миршаймър, държавно издание, със заглавие „Запада е виновен за украинската криза“. Той отбелязва, че през 1990 година, когато Съветската империя се разпада, изникнаха въпроси как ще се развие следвоенната система. Горбачов прави огромен компромис – обединена Германия да се присъедини към военен блок, НАТО. От историческа гледна точка това е забележително, тъй като Германия сама в рамките на века практически срива два пъти Русия. Това при едно условие, Алианса да не се приближава, “inch”, на изток. Макар и вербално това няма юридическа основа, все пак има една определена латинска максима “Scripta manent, verba volant”.

Въпреки всичко ние трябва да си задаваме въпроса за какво продължава да съществува НАТО, след 1990 година. През целия период на Студената война, Запада „пропагандираше“ как НАТО е нужно за предпазването от „руските орди“. Сега няма руски орди, разрастна се на изток, мисията му се промени. Вече не Европа се пази, чрез него се управлява световната енергийна система, морски пътища и газопроводи.

Щатите са разглеждани в днешно време ,според сенатор Рон Паул, като „ченгето на света” (Ron Paul, personal communication, April 2, 2012) имащи моралното задължение да

потушават конфликтите по света. Но има нещо друго, дали мотивите им са „чисти“. Мотивите им в синхрон ли са с действията им? А преврата в Иран през 1953 година ? Ако се вгледаме в този случай можем да си обясним методиката на пропагандата. Историята е пълна със събития свързани със свалянето на дадено правителство и замяната му с други по – склонни да работят за нечии интереси.

 

Несъмнено Щатите са водеща сила в съвременния свят. За да подкрепи това становище, числата дават най – ясна представа за реалността – над 800 военни бази по целия свят и над 35% от световните военни разходи.За да се разбера каква роля играе, трябва да се погледне историята касаещ периода на създаването й, тогава когато САЩ не бяха „свръхсила“ в какъвто и да е смисъл на думата.

През първите 70-десет години от своето основаване Щатите се разрастват бързо като накрая стигат до Тихия океан за сметка на местните индианци . След придобиването на тези територии се появява големия спор в обществото, съответно и в Конгреса, за по – нататъшното разширяване на страната. Първоначалния порив за това дава държавния секретар след Гражданската война (1861 – 1865г) Уилиам Суърд, който е на мнение, че САЩ трябва да напира,  за да стане световна сила. Именно негова е заслугата Аляска да бъде купена от Русия, ала амбициите му за Гренландия и Исландия, както да анексира някои карибски територии бяха неуспешни. Toвa e така тъй като повечето политици са на мнение, че Америка трябва да се дистанцира от империалистичния подход.

Но в началото на 19-сти век се случва нещо значително, с което се променя дебата относно експанзионизма. Индустриалната революция предизвиква огромен прираст на американската икономика. С по – голямата си икономика, на Щатите им трябва по – центарлизирана  държава и бюрокрация за да управлява нарасналата си икономика. Властта се концентрира в федералното правителство. С това се улесняват пречките пред президенти с експанзионистична визия, като Уилиам Макинли. По време на неговото президентство, страната е въвлечена във война с вече ослабващата Испания и набързо присвоява Пуерто Рико, Гуам(1898, и Филипините (1898), а в следващите години анексирва Кралство Хаваи, остров Уейк, а през 1916г. изпраща войски за окупацията на Доминиканската република. Тук за агресия можем да говорим и ще бъде грешка от историческа гледна точка за всеки историк да говори другояче.

По време на студената война на Щатите им се е налагало да се въвличат в необичайни съюзничества като например с Израел, Саудитска Арабия и Южна Корея. Идеята е била ясна – всичко това в синхрон с политиката на „сдържане“ на комунизма. Нещо повече САЩ на няколко пъти, макар и прикрито, се намесва директно във вътрешната насока на държави, под предлог да се ограничи съветското влияние. Като в Иран, със свалянето на Мосадек, премиер на страната до 1953г. – годината на преврата. А понякога просто намесата е подкрепа, военна и финансова, за бунтовнически, опозиционни групи като муджахадините в Афганистан (1979г.) или „Контрите“ в Никарагуа (1985г.). С тези си намеси, Щатите са си създали сложна мрежа от алианси в почти всяко кътче от света.

След Студената война много от военната инфраструктура си остава. Президентите Бил Клинтън и Джордж Буш (старши) са били на мнение, че е в интерес на Америка и света, САЩ да продължат активно да подържат глобалните си връзки. Поне така върви реториката. Чувството за предопределеност на Щатите като единствен носител на справедливост никога не е напускала Вашингтон. Какъвто е синдрома на Русия касаещ мястото и в Европа, а именно маргинализирането й спрямо европейските държави, така и елита на Щатите са убедени за правотата в действията им в Близкия изток, Латинска и Южна Америка.

Да говорим,че днес Русия използва пропаганда за своите цели не е изцяло правилно. Ако погледнем на нещата от духа на времето (zeitgeist) ще установим, че пропагандата се ползва за дискредитиране на опонент, било то политиески, икономиески или военно. Двете страни са винаги били въвлечени в такъв тип двубой. Разликата в днешно време е че руснаците се научиха на методите на Запада. В разговорите ми с Димитрий Гачев, бизнесмен от руско-български произход, той определи днешната политическа ситуация като „политически Вавилон“. Причината според него е именно словото на така наречените „експерти“ развиващи теории за дневния глобален ред – „повечето хора не разбират какво им се говори от телевизора“. Като цяло пропагандата, която идва от Кремъл е нищо повече от защитен механизъм за съхранение. Няма другояче да се отговори на пропагандата на Запада. Но от всичката тази игра на думи потърпевши сме само ние, гражданите, поляризирани и разединени от филтрите, които ни се налагат, както и тези, които ние самите си налагаме в социалното пространство. Знаейки човек, че някоя медия била пропагандаторска от „официалните“ източници, човек се озовава в капан от собствените си филтри.

А на въпроса „Кой ще победи“ на базата на това изследване отговорите бяха различни. Според едни ще се стигне до сфери на влияние. Според други в битка има победители, но във война не. Всякакъв тип война противоречи на християнската природа на Европа. А според, Гергана Радойкова, политолог в Софийския университет нещата стоят по следния начин:

Няма значение дали едните или другите печелят.В двата случая ние, гражданите, губим.

 

Библиография:

„Още не е загинала Украйна“, Христо Стратиев ;Европейският съюз икономика и/или политика; доклади от научна конференция на випуск  „проф. Иван Шишманов“, специалност Европеистика, СУ

Резолюция на Европейския парламент: EU strategic communication to counteract anti-EU propaganda by third parties European Parliament resolution of 23 November 2016 on EU strategic communication to counteract propaganda against it by third parties (2016/2030(INI))

Edward S. Herman und Noam Chomsky (2006): Manufacturing consent: the political economy of the mass media. Vintage Books/Random House.

Достена Лаверн, „Експертите на прехода”, изд. „Изток-Запад”, 2010.

Ноам Чомски, Кой управлява света, Бард, 2016.

The History of Media Used for Propaganda Purposes

 

 

 

Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International License.