Основи и история на международното право

В статията ще научите повече за основите и историческия контекст на работещото към момента международно право. В нея са включени дефиниция, конкретни примери за нарушаване на международното право, както и много други аспекти на тази правно- научна тема.
В международното право равенството между народите е представено като основен идеал, а то самото то представлява негова миротворителна основа. Това си личи ясно по заложените в него основни принципи: независимост, равнопоставеност, забрана за нападение и насилие.
В днешната „глобализирана световна общност“, която също може да бъде наречена „рисково общество“ (Beck, 1986) отделните държави на практика почти никога не са в състояние да разрешат сами своите политически, икономически, технически и други проблеми, случващи се в рамките на собствените им граници. Затова в него международното сътрудничество е от огромно значение (Reinisch, 2015).
Всеки ден попадаме на много новини, свързани с международното право, независимо дали четем вестник, гледаме телевизия, слушаме радио или следим социалните мрежи в интернет. Типичен пример са икономическите и политическите санкциии на ООН  срещу определен режим, борбата за постигане на споразумения за опазване на климата или отказите за депортиране на хора.

Дефиниция

Международно право, на английски език нарично „international law“ (буквално преведено: „Международно право“), урежда взаимоотношенията между държавите. За разлика от националното право, международното действа на наддържавно и международно ниво.
Понятието е взаимствано от латинското „ius gentium“, обхващащо правила на римското право, които според римляните са засягали  всички народи. Типична особеност на международното право е съчетаването на право (закони, правни норми) и политика (структури на властта, фактически дадености). Международните структура и устройство на властта влияят изключително силно на историческото развитие на международното право и на практическото му прилагане.
Според идеалистичния принцип на суверенност всички държави са равнопоставени правни субекти. Реалността обаче може да бъде описана по-добре с думите на английския писател Джордж Оруел: „всички държави са равни, но някои са по-равни.“ (Animal Farm, 1945).  Тази особеност характеризира международното право от края войните в 30-те години на миналия век, от когато то очевидно служи на координиранито на структурите на властта (Anrnauld, стр.1). От тогава до сега САЩ, Китай и Русия налагат политическия дискурс (Friedmann, стр.60 ff).
Ще демонстрираме несъответствието между претенции и реалност чрез важни исторически примери за нарушение на международното право. „Властта е преди правото“ – това твърди известен римски политик още 52 г. пр. Хр., аргументирайки по следния начин: „пред оръжията и правата мълчат“ (inter arma enim silent leges) – (Cicero, Pro T. Annio Milone).

52815-1x2-article620

Държавите в оранжево са тези които не признават Римският статут от международният върховен съд (bpb.de, 2013)

Тази макиавелистка перспектива се онагледява и от факта, че САЩ, Китай и Русия до ден днешен не са подписали основните уредби на международния наказателен съд, тоест Римския статут от 1998 (ООН).  Правно политическото постижение на МНС се състои в това, че отделни индивиди носят отговорност пред една независима правна институция на общността от държави (Германската централа за политическо образование, Бон). „До сега САЩ отказва да подпише, защото се опасява от оплаквания от страна на военни и представители на правителството. Израел критикува част от текста на договора, в който заселването на окупирани области е разглеждано като военно престъпление.“ (сп. Шпигел, 2001).
Последната останала суперсила, която е разположила свои военни в толкова много страни е дори враждебно настроена срещу международната правна институция (Германската централа за политическо образование, Бон). Извод: Не всички са равни пред закона.

Исторически контекст

международното право е в процес на историческо развитие, а в неговите различни етапи се отразяват възгледите на съответното време. Промяната на политическите възгледи например се отразява в премахването на колониалното международното право.
Представата за „нецивилизовани“ народи без право на самоопределение, които „цивилизованите“ страни имат право да причиняват, няма място в днешното международното право  (Arnauld, стр. 7-8).
Археологическа находка, датираща от 3100 г.пр. Хр. показва, че още тогава е имало междудържавно споразумение (Preiser, 1956; Hobe, S. 28).
Този момент може да бъде разглеждан като рождена дата на международното право.

Римската империя

С разширяването на Римската империя веднага настъпват промени в правното и законодателство. Чуждите народи не биват признавани за равнопоставени: Римляните сключвали договори с техните съседи, но само спорадично са се придържали към принципа: „договорите трябва да бъдат спазвани.“/„pacta sunt servanda“/ (Hobe, стр.29).
Напротив, те бива нарушени веднага след като Рим става достатъчно силен и голям, за да си го позволи. Договорите между римляните и разглежданите от тях като варварски народи могат да бъдат разглеждани като международно право (ius gentium).

Средновековие

Първите теории, свързани с войната и мира могат да бъдат открити в църковното право и при моралните теолози на средновековието. Основавайки се на Август (354-430) Tомас Aквински  (1225-1274) развива учението за справедливата война. Август различава справедливата война според това, дали тя е била започната по оправдана  причина (ex iusta causa) и с правилни намерения (intentio recta) (Dicke, S.194 ff; Beham, S.29; Kipp, 1950).
Други съоснователи на международното право са следните морални теолози: Франциско де Витория (1480-1546), Доминго Сото (1494-1560), Балтазар де Аяла (1548-1584), Францискуз Суарес (1548-1617) и Алберико Джентили (1552-1608). Понятието Бартолус де Саксоферато бива формулирано в неговото произведение  „Tractatus Represaliarum“ (1354) по следния начин: par in parem non habet imperium (Никоя държава не бива да бъде поставяна над друга пред съда). В последствие на това всяка държава има „Право на война“ (Хобе, стр. 35).

europe_1648_ger_590

Нов ред в Европа по времето на Вестфалският мирен договор от 1648 година, Mapping Solutions, 2009

От съществено значение за модерното международно право е Вестфалският мирен договор от 1648 година, който налага нов ред в Европа, основаващ се на разделянето на държави със суверенна територия. Тогава започва епохата на „класическото международно право“, което се характеризира с „ценностна неутралност“, което спира да бъде прилагано едва към края на Първата световна война. До ден днешен основният принцип на суверенната равнопоставеност на народите е в основата на системата на международното право (за сравнение Чл. 2 Номер 1 UNCh; Arnauld, стр. 8ff).
Международнотоправо в началото бива доминирано силно от европейските интереси и поради тази причина до средата на 19-ти век бива наричано „европейско обществено право“ (ius publicum europaeum). Към тази културна традиция на „християнския западен свят“ се присъединяват САЩ, постигналите независимост вече колонии в Южна Америка и Япония (по времето на Мейджи) – (Anghie, 2005). След Първата световна война през 1920 година бива основана първата политическа международна организация с универсален характер. САЩ, ръководена от тогавашния президент Удроу Уилсън e основната движеща сила  на обединението на народите.
Идеята за създаването на международна организация, базираща се на мир и кооперация формулира за първи път философът от Кьонигсберг Имануел Кант (1724-1804) в своята работа „Към късния мир“. Още тогава военното нападение е определено изрично като „военно престъпление“ (Веберг, 1927) и бива формулирана утопичната идея за „световно правителство“ в името на мира.

Принципна забрана за прилагане на насилиe

Докато чрез пакта „Бриан-Келог“ частичната забрана за война се превръща в генерална, подписаната на 26 юни 1945 Харта на ООН води до обща забрана за насилие (чл. 2, ал. 4). Изглежда, че човечеството на този етап вече се е поучило от Първата и най-вече от Втората световна война. Основни принципи (Декларацията за принципите на международното право от 1970 г.). Следват принципите на мирното съвместно съществуване, които не са задължителни от правна гледна точка, но които следва да се спазват по силата на обичая:

Суверенна равнопоставеност и право на самоопределение

Суверенен онзи, който независимо от волята на други може да взима решения според своята собствена такава. Това важи както за хора, така и за държави. Суверенната равнопоставеност е основата на международното право. В този смисъл забраната за интервенции е необходима за защитата на суверенността, при която бива забранено на една държава да се меси във вътрешните дела на друга. Имунитетът отхвърля принципно подчиняването на една държава, нейни органи и работещите за тях на чужда власт или правосъдие.

Забрана на насилие

Този принцип забранява на държавите директното и индиректно военно насилие, както и заплахата с такова. То е друг крайпътен камък   на модерното международното право. Забраната за насили важи за всички държави, независимо дали са част от ООН или не (Beham, S.226ff). Tя може да бъде разглеждана и като задължение на държавите за съпричастност към опазването на световния мир (Kunig, S:664ff).

Забрана за интервенция

Принципът за ненамеса придобива изключително голямо значение след Втората световна война заради икономическите и политически преплитания на интереси. В широк смисъл понятието означава автономия за отделните държави при определяне на техния вътрешен (политически, икономически и културен) ред, която е защитена от външна намеса „domaine reserve“ (Stein, стр. 227).  В устава на ООН този принцип бива формулиран в чл. 2, алинея 7.
Както вече бе споменато, още през 1945 година бе забранено провеждането на военни нападения. Никоя страна няма право да води политика на смяна на режима спрямо друга („Regime change“) или да я дестабилизира. Взимането на страна във вътрешнополитически конфликт, който води до дестабилизация след себе си, както и подкрепата за въстания (МНС 1986) противоречи ясно на международното право. Нарушаването на принципа на целостта на границите чрез налагане на публични правомощия на чужда територия също нарушава забраната за интервенция (юрисдикция).

Реципрочност

Златното правило на международното право бива наричан принципа на реципрочността. Много страни имат интерес от това, техните представители (консули, посланици) да имат имунитет в други държави и тяхното посолство да не понася щети.

Ефективност

Международното право е обвързано реални обстоятелства и този принцип бива описан с латинския принцип: ex factis ius oritur („Правото следва от фактите“).

Добросъвестност

Хуманитарните норми биват  интерпретирани на принципа на добросъвестността (bona fides).
Исторически примери за нарушаване на международното право Забрана за намеса (1984)
На 09.04.1984 Никарагуа предприема действия, представляващи предпазни мерки по член 41 на Статута на МНП срещу  САЩ. Причините са: неуместна намеса във вътрешните работи на страната, нарушаване на забраната за използване на сила, нарушаване на международното право и нарушаване на двустранно споразумение за приятелство, търговия и морски транспорт. Никарагуа обвинява САЩ нарушаване на международното право за неподкрепяне на въстаници чрез финансова, логистична и друг вид подкрепа.
Нарушаване на териториалния суверенитет (2004)

Убиването на лидера на Ал Каида Осама Бин Ладен на територията на Пакистан без разрешение от страна на държавата би било нарушение на Принципа за забрана на интервенцията (Arnauld, p.144). Нелегални са за сметка на това американски войни с дронове, водене на чужда територия, например в Рамщайн, Германия и в Пакистан от 2004 година насам.

Неправомерно насили

Типичен пример за неправомерно насилие, в случая отвличане, е това на Адолф Айхман (Участник в Холокоста през Втората световна война) от Израелските тайни служби през 1960 в Аржентина (Arnauld, S. 144; Hoffmann, 2005). В този случай Израелските тайни служби нарушават забраната за прилагане на сила (мъчения) в борбата с тероризма. Принципът за забрана на мъченията е с особено голям приоритет в международното право (jus cogens) (наред с други: Al- Adsani, 2001).

Забрана за прилагане на сила (от 2003 насам)

Дори самото разпореждане за прилагане на силови действия вече е в нарушение международното право. В този смисъл правителството на Джордж Буш многократно  е нарушило този принцип („Axis of devil“ , т.е. оста на злото, „extinguish“, „изчистване“), а подобни случаи има и по време на управлението на Обама (срещу Иран, Сирия и Русия).

Нарушаване на правото неприкосновеност (1952, 1973)

Архивите на Американската служба за сигурност бяха отворени и там са открити документи, показващи нарушенията на международното право през 1953 година в Иран, когато ЦРУ (Централно разузнавателно отделение на САЩ) събаря демократично избрания президент Мохамад Масадея  насилствено от власт. Това се случва в интерес на Англо-персийския петролен концерн, днес Бритиш Петролиум.
Под прикритието на ЦРУ (Централно разузнавателно отделение)  се случва също така и преврата срещу демократично избраният президент на Чили, Салвадор Алиенде, както става ясно от същите тези архиви. Тази скрита война и смяната на режима, описани тук, са очевидно посегателство срещу международното право.

Нарушаване на принципа на добросъвестността (2003)

През 2003 година САЩ прилага в Ирак правото за самоотбрана на ООН и нарушава принципа на добросъвестността. Това става ясно малко по-късно, когато бива доказано, правителството на Садам Хьсеин а) не притежава оръжия за масово унищожение, б) не е застрашавало сигурността на САЩ. Водена беше подвеждаща пропагандна кампания, базирана на лъжи и фалшиви документи, които апелират към самозащита и опазване на човешките права.

Източници

Ulrich Beck – Risikogesellschaft, Suhrkamp, 1986.
August Reinisch – Einführung in das Völkerrecht, Universität Wien, 2015.
Markus Beham, Melanie Fink, Ralph Janik – Völkerrecht verstehen, facultas, 2015.
Andreas von Arnauld – Völkerrecht, C.F.Müller, 2012.
Wolfgang Preiser – Die Epochen der antiken Völkerrechtsgeschichte, JZ, 1956.
Stephan Hobe – Einführung in das Völkerrecht, UTB Verlag, 2008.
J. Dellbrück, K. Dicke – The Christian Peace Ethic and the Doctrine of Just War from the Point of View of International Law, GYIL 28, 1985.
Heinrich Kipp – Völkerordnung und Völkerrecht im Mittelalter, Köln, 1950.
Anders A. Anghie – Imperialism, Sovereignty and the Making of International Law, 2005.
H. Wehberg – Das Genfer Protokoll, Berlin, 1927.
Torsten Stein, Christian von Buttlar – Völkerrecht, Vahlen, 2012.
Philip Kunig – Das völkerrechtliche Gewaltverbot, Jura, 1998.
J. Menzel, T. Pierling, J. Hoffmann – Völkerrechtssprechung, 2005, Nr. 144.
Zum jus cogens- Charakter des Folterverbots: ICTY, Trial Chamber II, Prosecutor vs. Furndzija, IT-95-17/1, Abs. 144, 153; EGMR, Al-Adsani vs. Vereinigtes Königreich, RJD 2001-IX, Abs. 61.
Florian Prill – Präventivhaft zur Terrorismusbekämpfung, München: Herbert Utz Verlag, München, 2010.

 

Автор – Елена Мюлбауер, 5.12.2016

 

Creative Commons License
This work is licensed under a Creative Commons Attribution-NonCommercial-NoDerivatives 4.0 International License.